Когато политическата изгода на управляващите срещне конформизма на Конституционния съд

Критичен коментар - е отбелязал към текста си Благовест Пунев. Бившият конституционен съдия коментира решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция. Заглавието на текста и акцентите са на редакцията.

С решението на Конституционния съд (КС), с което на основание чл.148, ал.1, т.4 от Конституцията Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие е прието, че несъответства на Конституцията е пример за тенденциозно идеологизиране на конституционния контрол, който е компетентен да упражнява по отношение на международни актове преди тяхната ратификация от страна на българския парламент, вместо да изхожда единствено от юридическа позиция при преценката си за конституционносъобразност на проверявания от него многостранен международен договор. Този неприемлив резултат се получава поради избрания от КС начин на действие, който е противоречащ на този, който прилага при т.нар. конформно/съхраняващо/ тълкуване на оспорена пред КС норма.

При този подход се изключва онова интерпретиране на разпоредбите на закона или на друг, подлежащ на конституционен контрол акт, което противоречи на основни начала на Конституцията като оспорената разпоредба се запазва като действаща, част от позитивноправния ред, но се прилага с така разтълкуваното от КС съдържание, за да бъде съвместима с основния закон. В казуса с Истанбулската конвенция е действано по обратния начин – нейните ясни и недвусмислени разпоредби, отнасящи се до защита на жените от насилие, вкл. и от домашно насилие, са подменени при интерпретацията им от КС с такива, изразяващи т.нар. "джендър идеология", за да се приеме, че тя не съответства на българската Конституция.

Тази подмяна, при която в решението се говори за "предефиниране на пола", неговото "релативизиране", "създаване на социален конструкт на пола", "нарушаване на природната бинарност на половете", е резултат на използването в англоезичната, но така също и във френскоезичната версия на Истанбулската конвенция на две понятия, отнасящи се до пола – "sex" на английски и съответно "sexe" на френски език, както и " gender" на първия и " genre" на втория език. Първото понятие е ориентирано към биологичния пол – мъжки и женски, към някой от двата от които принадлежат човешките индивиди. Това са женски и мъжки биологични индивиди с присъщите им полови характеристики - първични и вторични полови белези. Второто понятие е дефинирано в чл.3, б. "в" от Конвенцията като според него това са, " социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и мъжете". Това са общо приети модели за поведение за представителите на двата пола, които освен природна, имат и социокултурна основа в условията на дадено общество през определена историческа епоха.

Всичко, което трябва да знаете за:Истанбулската конвенция (122)

При изясняване на съдържанието на понятието "gender" трябва да се осъществи не само семантично, а и прагматично/контекстуално/ тълкуване, с оглед употребата му в цялостния смислов контекст на Конвенцията. При този начин на интерпретация, тълкувателният резултат ще съвпадне с легалната му дефиниция, цитирана по-горе, а не като изразяване на съдържанието му със синоними като "вид", "тип", "категория" или "разновидност", ако преводът на думата на български я изолира от този контекст. Това се отнася и до съдържанието на понятието в англоезичната и френскоезичната му версия, което е наложило и легалното му дефиниране в цитирания текст от Конвенцията.

Така формираното понятие "gender" в решението е интерпретирано като въвеждане на трети или социален пол, различен от природния, биологичния пол във връзка, с което е извършена манипулацията с посочената по-горе идеологически мотивирана подмяна на съдържанието на Конвенцията. В този контекст КС се е позовал на други документи на Съвета на Европа с препоръчителен характер извън Конвенцията, за да обоснове според него неприемливата й от гледна точка на българската Конституция връзка с идеологията на ЛГБТ (лесбийки, гейове, бисексуални и транссексуални) общност, т. нар. "джендър идеология" на трансхуманизма, която е относима към сексуалните малцинства и разбира се противоречи на нормалността и здравия разум. Тези документи нямат връзка с обсъжданата от КС Истанбулска конвенция, която има за предмет превенцията и борбата с насилието срещу жени и домашното насилие, докато защитата от дискриминация на т. нар. "трансджендър" лица /сексуални девианти/ в изпълнение на препоръките на Съвета на Европа и в съгласие с разпоредбите на българската Конституция за забрана на дискриминацията, се намира в Закона за защита от дискриминация, която обхваща и лицата с нестандартна сексуална ориентация. Последните имат право на равно третиране като всички човешки същества, без това да означава възприемане и одобрение за гръмогласното афиширане на тяхната девиантност и провокиране на обществото с действия като гей-парадите, които представляват вулгарни и кичозни зрелища.

Тази позиция на КС, с която се възприема разбирането, че Конвенцията с разпоредбата на чл.3, б. "в" едва ли не насърчава социалното инженерство и при това в областта на половата идентичност, която е природно обусловена, е дълбоко погрешна, защото както се изтъкна е идеологически, а не правно аргументирана. Това е така, защото Конвенцията си поставя за цел защита на жените от насилие като човешки индивиди, принадлежащи към един от двата биологични пола в това тяхно качество и не насърчава към промяна на тази тяхна идентичност или тази на индивидите от мъжки пол. Понятието "gender" според нея изразява общо приетата в дадено общество социална роля на половете – мъжки и женски, т.е. онова, което е представата на мнозинството членове на това общество за модела на поведение на представителите на биологичните полове. Дефиницията има социологически, а не сексологичен характер, тъй като втората за разлика от първата се основава на биологичните, анатомични и физиологични характеристики на половете.

Конвенцията защитава срещу проявите на насилие, мотивирани от девиациите/отклоненията от стереотипните за това общество поведенчески модели/, които представляват израз не на нестандартна сексуална ориентация, относима към биологичния пол и противоречащи на неговата репродуктивна функция, а на противоречие с утвърдените в определено общество поведенчески роли на половете от социокултурен характер. Например, в едно силно ислямизирано и консервативно общество, жената не трябва да има друг живот извън семейството като майка и домакиня, която се грижи за кухнята и хигиената на дома под патриархалното господство на мъжа си в качеството на инфантилно и безпомощно същество наред с децата си. Тя не може да търси професионална изява извън семейството и не дай боже да има по-престижна и доходна позиция от своя съпруг в обществото, тъй като това нейно поведение може да предизвика репресия от обкръжението й, мотивирана от отклонението от масовата представа за социалната роля на жената.

В Конвенцията за разлика от идеологията на ЛГБТ общността, чийто най-изявен теоретик е лесбийката – философ Джудит Бътлър, се говори за джендъра като масов, традиционен стереотип за ролята на половете в обществото, а не за трансджендъра като отвъден на тази масова представа и релативизиращ я, изразяващ позицията на сексуалните девианти като малцинствена обществена група. Ако не се възприеме, че полът има не само природни, но и социални измерения /последното в решението на КС се свързва по некоректен начин с идеологията на ЛГБТ общността/, тогава не би била възможна никаква нормативна регулация, тъй като само социалното поведение и отношенията в общността между индивидите, вкл. между тези от мъжки и женски пол, може да бъде регулирано от религията, морала, обичая и правото като нормативни системи.

По начало природното, човешката биология е извън обхвата на тази регулация, именно като природен, а не социокултурен феномен, макар че в съвременния свят във връзка с все по-интензивната намеса на човека в тази сфера в резултат на научния прогрес – например, смяна на пола чрез медицинска интервенция, възникват проблеми от морален и правен характер, които се нуждаят от регулация от страна на нововъзникнали отрасли на етиката и правото – биоетика и биоправо.

За да не бъдат голословни горните съждения е необходим прочит на текста на обсъжданата Истанбулска конвенция, но реален, а не преднамерен и деформиран от идеологически и политически мотивирани предубеждения. Такъв прочит липсва като общественото мнение за Конвенцията се формира от пропагандисткия, манипулативен дискурс при нейното презентиране от доминиращите в медийното пространство средства за масова информация, но също така и от определени политически среди с националпопулистка ориентация, синодалния клир и за съжаление от някои представители на хуманитарната интелигенция. Последните поне би трябвало да осигуряват добросъвестна и обективна информация, която да образова масовото обществено мнение, вместо да го манипулира.

В чл.1 от Конвенцията са декларирани нейните цели, които се свеждат до защита на жените от всички форми на насилие като предотвратява, преследва и премахва всички форми на насилие над жени и домашното насилие, допринася за премахване на всички форми на дискриминация срещу жени и насърчава действителна равнопоставеност между тях и мъжете. Това са цели не само съвместими, но съвпадащи с ценностите, които утвърждава и защитава българската Конституция като хуманизъм, равенство на индивидите, защита срещу дискриминация, права на човека - на живот, свобода, лична неприкосновеност и достойнство, предвидени в нейния Преамбюл, както и в текстовете на чл.6, чл.29, чл.29, чл.30 и чл.32 от нея. Тази ценностна ориентация на Конвенцията е акцентирана в нейния член 4, който е озаглавен "Основни права, равнопоставеност и недискриминиране" и отново се утвърждава предприемането на законодателни и други необходими мерки от страните по нея за правото на всяка жена да живее без насилие в публичната и частната сфера като бъдат осъдени от тях всички форми на дискриминация срещу жените. Прилагането на самата Конвенция и по- специално защитата на правата на жертвите, трябва също да бъде осигурено без всякаква дискриминация и неравно третиране на пострадалите от насилие.

В чл.2 от Конвенцията е посочен нейния обхват – тя се прилага към всички форми на насилие над жени, вкл. домашното насилие, което засяга предимно тях, като се акцентира, че страните трябва да обръщат особено внимание на жените, жертви на насилие, основано на пола. Конвенцията визира не сексуалните малцинства, а женската половина от обществото като цяло, ако нейни представители са обект на насилие, макар че относно прилагането й, изключва дискриминацията на основа на сексуалната ориентация на жертвата – чл.4, пар.3 от нея, което съответства на разпоредбите на Конституцията, цитирани по-горе.

Съществена част от Конвенцията са съдържащите се в чл.3 от нея легални дефиниции на основните понятия, които тя използва и са от значение да се направи преценката за нейната съвместимост с българската Конституция. Тава в чл.3, т. "а" "насилието над жени" се разбира като нарушение на правата на човека и форма на дискриминация срещу жените и означава всички актове на насилие, основано на пола, които водят или е вероятно да доведат до физически, сексуални, психологически или икономически увреждания или страдание за жените, вкл. заплахи за такива актове, принуда или произволно лишаване от свобода в обществения или в личния живот, а според т. "б" на същия текст "домашното насилие" означава изброените по-горе форми на насилие, които се случват в семейството или в домакинството, или между бивши или настоящи съпрузи или партньори, независимо дали извършителят е живял заедно с жертвата.

Когато политическата изгода на управляващите срещне конформизма на Конституционния съд

Както в първата хипотеза в контекста на чл.2, ал.1 се има предвид жените като съпруги, настоящи или бивши или такива партньори във фактическо съжителство. Това съжителство може да бъде хетеро или хомосексуално като преобладаващо е първото, но в контекста на останалите разпоредби на Конвенцията, трябва да се приеме, че се касае до хетеросексуално партньорство, докато хомосексуалното ще се обхване от по- широкото по съдържание понятие на домашното насилие, упражнявано в отношенията между членовете на домакинството. В т." г" на чл.3 от Конвенцията след прословутата т." в" с нейното определение на "джендър", което вече бе коментирано и върху което се гради извода на КС за несъвместимостта й с Конституцията със създаване на "социален конструкт" на пол, "трети пол" и "релативизиране на пола", "насилието над жените, основано на пола" е дефинирано като насилие, което е насочено срещу жена, защото тя е жена, или което засяга предимно жените, т.е. защитата се отнася до жената като полово биологично детерминиран индивид, а не към някаква самоконструирана полова идентичност, т. нар. полово самоопределение. Тази констатация се подкрепя от чл.3 б. "е", според която понятието "жени" обхваща и момичетата под 18 г., както и от дефиницията на понятието "жертва" в т. "д" на същия текст, според която това е физическо лице, изложено на описаното в б. "а" и "б" поведение, визиращо насилието срещу жени.

В глава пета от Конвенцията, озаглавена "Материално право" са уредени различните средства за защита срещу това насилие, които са от гражданскоправен и наказателноправен характер – чл.29 до чл.43 от Конвенцията. Отделните текстове визират пак жените като пол, който може да бъде обект на насилие, тъй като според тях са възложени защитни мерки на страните по Конвенцията във връзка

- с определяне на родителски права и право на посещения на деца при инциденти на насилие и тяхното упражняване без опасност за жертвата/жена/ - чл.31 от нея;
- с признаване за недействителни, анулирани и разтрогвани насилствени бракове без финансова или административна тежест за жертвата – чл.32;
- с криминилизиране на психологическото, физическото и сексуалното насилие, вкл. изнасилването – чл.33, чл.34, чл.35 и 36;
- с криминилизиране на насилствения брак на пълнолетно лице или на дете, вкл. и подмамването на такива лица извън територията на неговата страна в чужда страна да бъде принудено да сключи брак – чл.37;
- с криминилизиране на осакатяването на женските гениталии – чл.38;
- с криминилизиране на насилствения аборт, включително извършване на операция за прекратяване на репродуктивната способност на жената без нейното предварително информирано съгласие – чл.39;
- с криминилизиране на сексуалния тормоз – чл.40;
- с криминилизиране на подпомагането, подбуждането и опита за извършване на посочените по-горе престъпления; неприемане за основания на престъпления, свързани с насилие срещу жени, мотивирани от обичаите, религията, традициите или т. нар. "чест" – чл.42.

Във връзка с предвидените в Конвенцията защитни мерки срещу насилието над жените за постигане на целите за неговото предотвратяване, преследване и премахване, както и премахване на дискриминацията, е необходимо да се отбележи, че те не само нямат нищо общо с "джендър идеологията" на ЛГБТ общността - теорията на Джудит Бътлър, а обратно, защитават традиционните цивилизационни стандарти на европейското общество. Това обстоятелство би трябвало да удовлетвори консерваторите – морални традиционалисти в оценката на Конвенцията, тъй като много от предвидените в нея състави на престъпления, изразяващи се в физическо и психическо насилие върху жените, са мотивирани от неевропейски културни модели на поведение.

В резултат на огромната миграция на чужденци от неевропейски и нехристиянски страни, на територията на Европа се създадоха многобройни капсулирани етнически общности с религиозни и културни практики, несъвместими с европейските културни стандарти. Действително европейското общество е станало мултикултурно поради миграционната вълна, но Конвенцията не изразява позицията на мултикултуризма като идеология, която утвърждава морален и културен релативизъм, а изхожда от европейските ценностни и културни стандарти, въз основа на които оценява несъвместимите с тях чужди морални и културни практики.

Целите на Конвенцията и разпоредбите, които обезпечават тяхното постигане са ясни и недвусмислени като не само са съгласувани с разпоредбите на българската Конституция, които имат отношение към тях – права на човека и защита срещу дискриминация, но и удовлетворяват с тази своя характеристика изискванията за правна сигурност и предвидимост на правното регулиране, т.нар. принцип на правовата държава, формулиран в чл.4, ал.1 от Основния закон. Неговото нарушаване според мнозинството в КС е основният аргумент да приемат в решението си несъответствие на Конвенцията с Конституцията, което те постигат чрез некоректно имплантиране на теорията на Джудит Бътлър върху текста на оспорения акт. Поради това, че този текст е фокусиран върху насилието над жени и защитните мерки срещу него, което както се изтъкна е в синхрон с българската Конституция, КС за да обоснове извода си за несъответствие с основния закон, търси конспиративен подтекст в Конвенцията. Той го намира в използваното в нея понятие "джендър", което се използва и в теорията на Бътлър, въпреки твърде различния смисъл, определен от различния контекст, влаган в него в документа и в идеологията на ЛГБТ обществото.

Поради това са несъстоятелни съображенията, че поради големите трудности за изпълнението на международния акт, свързан с недефинираното понятие "идентичност, основана на пола" и необходимостта от провеждане на процедури от държавата при ратифицирането му за правно признаване на пол, различен от биологичния, той противоречи на конституционния принцип на правовата държава. По-горе в изложението бе посочено, че освен биологични, полът има и социокултурни характеристики, свързани с обществените представи за социалната роля на жените и мъжете в обществото. Ориентирана към защита на жените от насилие, конвенцията не отделя биологичната природа на пола от неговата социология и съответно не насърчава към легализиране на някакъв трети, различен пол, за разлика от теорията на Бътлър, която деконструира и релативизира пола като го прави обект на самоопределение от страна на индивида. В последният случай на него може да се гледа като на продукт на социално инженерство, както се приема в решението, но реалният текст на конвенцията върху чиято конституционносъобразност се произнесе КС, поради своята яснота и недвусмисленост, не съдържа такива импликации.

В заключение, със съжаление трябва да се отбележи, че Истанбулската конвенция като международен акт, който е насочен към преодоляване и премахване на насилието срещу жени и тяхното дискриминиране, с обсъжданото решение на КС бе призната за несъвместима с конституционните изисквания. Това решение е продиктувано от политическа целесъобразност, а не както би трябвало да бъде от чисто правни съображения. То представлява продукт на съчетаването на политическата изгода за управляващата коалиция с конформизма на мнозинството от членовете на КС, мотивирани от конюктурата- доминиращата обществена нагласа в момента в резултат на неинформираността и индоктринирането на българските граждани.

С решението на КС, с което се приема несъвместимост на Конвенцията с българската Конституция, поради което българският парламент няма да я ратифицира, България, макар и член на ЕС, практически не приема неговите цивилизационни стандарти, което ще има значение за оценката, доколко тя е надежден партньор и участник в тази международна общност. В резултат на тази нейна позиция по отношение на Конвенцията, тя може по-скоро да се идентифицира в ценностно отношение с неевропейски и дори открито антиевропейски ориентирани общества и държави, което не е добър знак за нейното положение на страна, член на ЕС.